Само към нея...
Не можах да разбера каква е тази съдба-
обречен бях да моля, да ми я върне земята.
Това даваше смисъл на тихата ми борба
да се съберем пак, нейде в небесата.
Колко години аз чаках и за нея копнях...
Мисли ме дълбаеха до дъх последен
и по-безплътен от най-безплътния бях,
защото спомена пазех, ден подир ден...
Това е моята Силвия- веднага разбрах
и как грейна цяла, когато се усмихна.
Заплени ме така, че аз съвсем онемях,
а вселената в едно с мене притихна.
Сгуши се мило, нежно и прошпна едва,
че заради правила неотменими,
пак ще ни разделят- до ден или два,
за да гоним мечтите недостижими.
Знам, че както мога, така ще я обичам
и дори да не я зърна отново никога пак,
звездите ще ми посочат накъде да тичам-
към нея само, като отчаяно влюбен хлапак.
В памет на Цветан и Силвия
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Весела Найденова Все права защищены