Само към нея...

Не можах да разбера каква е тази съдба-

обречен бях да моля, да ми я върне земята.

Това даваше смисъл на тихата ми борба

да се съберем пак, нейде в небесата.

Колко години аз чаках и за нея копнях...

Мисли ме дълбаеха до дъх последен

и по-безплътен от най-безплътния бях,

защото спомена пазех, ден подир ден...

Това е моята Силвия- веднага разбрах

и как грейна цяла, когато се усмихна.

Заплени ме така, че аз съвсем онемях,

а вселената в едно с мене притихна.

Сгуши се мило, нежно и прошпна едва,

че заради правила неотменими,

пак ще ни разделят- до ден или два,

за да гоним мечтите недостижими.

Знам, че както мога, така ще я обичам

и дори да не я зърна отново никога пак,

звездите ще ми посочат накъде да тичам-

към нея само, като отчаяно влюбен хлапак.

В памет на Цветан и Силвия