"... не могъл да издържи

на това страдание храбро

и спокойно, а му призляло,

причерняло и той паднал

на земята..."

    Йоан Скилица

    Историята помни и разказва

    за хора, някога живели.

    За славни подвизи и рат,

    за тъжни дни и спад.

    Там, на ранина във здрача,

     под крепостната твърд на Охрид,

     върви войска, завръща се

     от плена дълъг, византийски.

    Но странно войнство е това,

    пристъпва бавно, криволичи,

    стенания пронизват мрака.

    Потръпва октомврийската земя.

    Василий Втори, подъл византиец,

    на всичките очите им избоде

    и само по един на сто остави

    с едно око, за да ги води!

    Бъди проклет навеки, Българоубиец!

    И идат те, изпити, немощни,

    по пътя падат, голи и боси.

    Опръскани със кърви цели,

    засъхнали отдавна по лицата им.

    При своя цар те се прибират,

    защитници на българска земя.

    Вървят, вървят и се не спират

    под каменната крепостна стена.

    Вест за тях получи Самуил.

    " Царю, завръщат се пленените!"

    И кат' видя войниците си слепи

    той мигом се строполи на земята!

     Историята помни и разказва

     за дълги две столетия

     под чужда византийска власт.

     И нямаше България от този час...

     А там, на ранината в здрача,

     пристъпват самуилови войници.

     Вървят под Охридски стени...

     Те гледат нас с невиждащи очи

     и тихо казват: "Помнете ни!".