Себе си?

4 янв. 2009 г., 20:54

Поэзия » Философская

713 1 2

Сред рухнали стени открих се -

малка, черна и сама.

Седнала във ъгъла

(по турски),

скръстила във грозен кръст

крака...

Там до мен стоеше

прах от счупените ми,

изсъхнали мечти.

Стоеше спомен -

мрачна, прашна снимка

на момиче с весели,

очакващи очи...

Поглед - смътно син.

Някак с уплах. Се проточи.

Слънчогледи - жълти и любими

някак гневно гледат

и ме сочат?!

Покрита с песимизъм.

Задъхана от сивост.

Във света.

Стоях. И гледах.

С прозорливост.

И ваех уж надежди, скрити

в есенни листа.

Дай ми мен, живот!

Дай ми слънце! Да прогледна...

Мразя се.

Счупих себе си.

И слънчогледа?

Жулли (Юлия Димитрова)

2009-01-05T11:42:42+02:00

Много хубав стих! Мечтите не се чупят мила, те са много гъвкави! Поздрав!
different_girl (Марияна Илиева)

2009-01-05T01:38:13+02:00

Много искрено!!!