Себе си?
Сред рухнали стени открих се -
малка, черна и сама.
Седнала във ъгъла
(по турски),
скръстила във грозен кръст
крака...
Там до мен стоеше
прах от счупените ми,
изсъхнали мечти.
Стоеше спомен -
мрачна, прашна снимка
на момиче с весели,
очакващи очи...
Поглед - смътно син.
Някак с уплах. Се проточи.
Слънчогледи - жълти и любими
някак гневно гледат
и ме сочат?!
Покрита с песимизъм.
Задъхана от сивост.
Във света.
Стоях. И гледах.
С прозорливост.
И ваех уж надежди, скрити
в есенни листа.
Дай ми мен, живот!
Дай ми слънце! Да прогледна...
Мразя се.
Счупих себе си.
И слънчогледа?
© Ани Ракова All rights reserved.
Много искрено!!! 