Баба ми садеше семена.
Земята, която ги приемаше, беше черна и рохкава,
познала силата и нежността на ръцете ѝ.
Садеше семена, усмихната и с отнесен поглед, 
сякаш се рееше във въздуха ведно с бъдещите филизи,
устремени нагоре в небето.
Обичта ѝ наторяваше, 
търпението ѝ прогонваше плевелите.
Лехите познаваха стъпките ѝ, като струята жива вода,
пръстите ѝ познаваха кълновете, като милувка от слънцето.
Ден подир ден, баба ми и земята ставаха едно.
Времето я възнаграждаваше с пълна градина
и очите ѝ грееха от благодарност.
Аз я наблюдавах и знаех, че това е щастие.
Сега си я спомням, пиша тези редове и редя думите.
Но баба ми правеше поезия.