11.11.2021 г., 20:31 ч.

Семена 

  Поезия » Свободен стих, Друга
591 0 1

Баба ми садеше семена.
Земята, която ги приемаше, беше черна и рохкава,
познала силата и нежността на ръцете ѝ.
Садеше семена, усмихната и с отнесен поглед, 
сякаш се рееше във въздуха ведно с бъдещите филизи,
устремени нагоре в небето.
Обичта ѝ наторяваше, 
търпението ѝ прогонваше плевелите.
Лехите познаваха стъпките ѝ, като струята жива вода,
пръстите ѝ познаваха кълновете, като милувка от слънцето.
Ден подир ден, баба ми и земята ставаха едно.
Времето я възнаграждаваше с пълна градина
и очите ѝ грееха от благодарност.
Аз я наблюдавах и знаех, че това е щастие.
Сега си я спомням, пиша тези редове и редя думите.
Но баба ми правеше поезия.

 

© Надежда Тошкова Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:

Достатъчен е един слънчев лъч, за да разсее много сенки »

25 място

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??