Меката коприна уви ми рамената,
пое ме в прегръдка и принесе във земята.
Бликна вир от капки росни,
нежно вплитащи се в косите абаносни.
Над мен премина връщаща се птица
прелетла пътя до вечната зорница.
Вгледан там из далечината
нещо страстно, ме поведе за раката.
Сред цвят и слънце ясно, аз в танго,
зейнал като ужасяващо петно.
Нещото което не биваше да бъде там,
нещото от което светлината я е срам.
И щом черното започна да бледнее,
цвета наоколо усетих, да старее.
Слънцето притихна своя плам,
света превърна се жълтеникав блян.
Листа хвръкнаха като мирис от парфюм
и вплетоха само за мен, чер костюм.
Всичко започна бавно да изстива
и цвета неусетно в бяло да прелива
Самият аз превръщах се във сняг
за живота си, аз хвърлих се във бяг.
Да отворя очи някак си успях
чул гласа ѝ, руля на съдбата завъртях.
© Калоян Велинов Все права защищены