Шепота на тишината

Вик човешки, толкова ненужен,
защото светът се ражда в тишината,
вятърът шепти литнал над цветята.
Любимият шепне за любовта
и в ъгъла на тишината длани разгръща,
оплел се в твоята нежност 
като в паяжина бяла.
В тихата нощ лилавият воал се разпуска,
с лекота обгръща снагата бяла и нежна.
Тихата усмивка спира в сърцето.
Тишина, тишина, изкуство в живота
и думите шепнешком владеят ти душата.
Тихо е в лунната омая и мълчаливо
овладяват се твоите чувства.
Без шум слънцето достига до деня,
жарко гали, по-леко е в съдбата
и любовта като пеперуда пъстрокрила
целува те, галите с крилата в тишината.