Оказа се, че в крайна сметка,

дотук живота си предвѝдих.

Десетки чифтове подметки 

изтърках, за да съм щастлив.

А гонех вятъра, мъглите,

поне за миг да ми се стори ясно, 

макар да знам, че и орлите 

сред облаци не виждат блясък. 

Но някак си, предвид умората, 

на мойто бледо самочувствие, 

от нейде придойде ми воля 

от мъката да се напусна. 

Ала увѝ, не ставало тъй лесно. 

Аз всеки ден се изумявам, 

как уж в душата ми чудесно е, 

а всъщност малко наболява... 

И в този ред на мисли - тесен, 

какво излиза най-накрая? 

Че мойта блудкава известност 

ще се крепи на стихове до края?

О, не! Благодаря ти за таланта! 

(Или, каквото там да се нарича.) 

Та, Боже мой, ще ме прощаваш, 

но вече хич не ми се пише! 

Понеже си признавам - трудно е,

в тъгата знам, че ще се взирам. 

Мен нищичко не ме учудва, 

но вярно, щастието ме шокира! 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

22.11.2023