Казват, всичко се забравя,

ала спомените не гладуват.

Те се хранят, пък аз чакам

те да спрат да съществуват.

Замръзват принципите вече.

Оставих ги отвън да постудуват.

Умът ми се изплъзва надалече.

Симптомите на нежността изплуват.

Не заслужаваш да съм нежна с тебе!

Ала ръцете ми не слушат.

Разумът у мен преди кънтеше.

Чувства, знае той, че не мируват.

И вътре в мен отново се надига

онова цунами от забравени мечти.

Дори Вселената на тях намига -

Във миг отново ги свести.

Не искам разочарования вечни!

А ти и аз сме неминуемо едно!

Страданията, знаеш, безконечни

ще ни завъртят отновo шеметно.

Няма  начин нищо да забравя!

Поне за миг ме остави сега -

свободата за последно да пославя,

защото ще ме хване разумът в капан.