Като камък се чувствам,
когато ме хвърлят в заблуда,
когато очите ми мажат обилно със кал.
Аз умея да чувствам,
макар да ме считат за лудост.

Искам усмивки сърдечни без доза печал.

Аз не съм барикада,
която затваря вълшебства,
която не пуска да мине дори и муха.
Аз трептя като лъч,
когато просветва.
Глупостта ме руши като стъпкана свежа трева.

Искам чаша звезди
да отпия, когато боли ме,
да се скрия за малко в две топли очи.
Не желая да бъда все още 
студена могила,
в която дори и пръстта като грях ще горчи...

Въртележка върти
мойте силно изопнати чувства
и звъни в ла минор, цялата моя душа.
Ще избърша сълзи,
ще протегна желателно устните.
Нека стане на скреж, тая гъста, бездумна мъгла....