Лутах се сам без посока и път
    по пътеките незнайни на Тиба.
    Дори и просякът има свой кът,
    където с нощта да заспива.

                                                              
    Всичко изгубих, нямам си нищо,
    нямам сърце и душа.
    Продадох, раздадох на всекиго всичко,
    нали сега угодно е така.
            
    И пак едно и също е,
    както досега.
    Градът кротко заспива
    в сутрешната бяла тишина.
 
    А аз продължавам да вървя,
    за да намеря покой в тишината.
    Пристъпвам тихо по улиците стари на града
    и бавно скривам се в мъглата.
      
    Скитник, прогонен от мъртвите, дори на земята,
    на никого сторил ни капчица зло.
    Но скитник, самотник в града на мъглата,
    продължавам да търся у всеки добро.

         от Иван Д. Иванов