Сланата пада ничком призори
Това небе не спира да сълзѝ,
ноември ли оплаква, есента ли?
За много суши влага са събрали,
отдавна оголелите брези.
Листа – довчера златни гази бос,
замислен гълъб с мокра перушина
и чака търпеливо да отминат,
две котки, с гръб извит като въпрос.
Покорно вятър в клоните се сви,
не му е никак работата бърза,
от вчера сякаш зимата отвърза,
зло, бяло куче в калните треви.
Студът среднощ се вмъква непозван,
за сетен път целува хризантема,
последно сбогом с розите си взема,
гаси звездите вън с мъглива длан.
Сланата пада ничком призори,
по покривите с пушека се гони
най-белият от всичките сезони,
една свещица само вън гори.
Измръзнал месец, ясен и лъчист,
по Пътя млечен стиховете сбира...
Поетът пак не спи и няма мира,
до сутринта изписва лист, след лист...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Надежда Ангелова Все права защищены
