(След сбогуване)

Безличната усмивка на едно

                                                   отминало страдание

и крехката съблазън на една потръпваща апатия

в очите ми разчиташ всеки ден.

И няма го това разтърсващо ухание

на огън и любов,

когато гледаш в мен.

Какво ли можех да ти дам от себе си...

Но вече няма как да разбереш.

Това, което някога рисувах

                                                   във сърцето си,

е спряло достъпа за теб.

..................................

Сега щастлива съм,

                                    но вече - искрено,

под напева на нечий чужд куплет.

И шепотът му лек и бял на ритмите

ме вкарва в мой, да, вече толкоз мой сюжет!

                              .....................................

Поглеждам те и още си ми същият,

такъв, какъвто беше влюбен в мен,

посърнал леко от живота си,

и сам... със някого до теб.

Забравих ли те?... Може би.

И бих изрекла твърдо "Да!",

което ще е нож като усмивката,

която каменно държа сега.

Забравих те...

                         Но - вярвай ми -

боли понякога, дори без жал...

И не от обич или спомняне,

а от заблудата,

                              че бил си дал.