Слънчице
Обричаш лятото на незабрава,
с инат запъваш пак в пръстта пети.
Светулке, сетна, в шарена дъбрава,
с душата си се молиш: Освети,
онази незабравка – да напомни,
за царевица в свилени поли
ухае сладко, да те заболи...
Преди да падне първата слана
и мак да грейне пак, на ранина,
за два-три мига – кратички и скромни.
А после нека зима завилнява,
затръшнала небесните врати.
Светулката мъждукаща ни сгрява,
искра от лято. Слънчице, почти.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Надежда Ангелова Все права защищены
