Слънчоглед
СЛЪНЧОГЛЕД
В крайпътна пустош намерих
блед измъчен слънчоглед.
С обич в съксия го посях -
изучен станах почвовед.
Потръгна слънчогледът. Избуя.
Скритата си красота показа.
В стъбло и лист наля, като жена,
но със безразличие наказа.
Тогава бях единственото слънце.
Следеше ме с очи от утрин до зрак.
Не една звезда сваляше го с поглед,
От въртене пречупи той гръбнак.
Сега слънчогледът залиня.
Очите му търсят само мене.
Врана семената му изкълва,
умря от своето въртене...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мимо Николов Все права защищены
