Слънчоглед
СЛЪНЧОГЛЕД
В крайпътна пустош намерих
блед измъчен слънчоглед.
С обич в съксия го посях -
изучен станах почвовед.
Потръгна слънчогледът. Избуя.
Скритата си красота показа.
В стъбло и лист наля, като жена,
но със безразличие наказа.
Тогава бях единственото слънце.
Следеше ме с очи от утрин до зрак.
Не една звезда сваляше го с поглед,
От въртене пречупи той гръбнак.
Сега слънчогледът залиня.
Очите му търсят само мене.
Врана семената му изкълва,
умря от своето въртене...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мимо Николов Всички права запазени
