Сплела хиляди листа в косите си от трепкащи акации,

ти пристигаш във сърцето ми -  със царствена походка

и със грация.

Аз стоя – една самотна мида – на брега на океана,

стоя и знам: без тебе няма да замина!

И няма да остана!!

Бисерното ми сърце, около песъчинка изградено

(грапавата песъчинка на твоето лице студено)

Тупти със прилива и топли ме дори и в лошо време…

И ден след ден аз чакам да дойдеш да ме вземеш.

А корабите, чакащи заления семафор на небето

помолих да те навестят – и дадох им частичка от сърцето си.

Далеч зад хоризонта, пясъчна вълна не оседлала

е моята съдба – поредната невзрачност на квартала.