Спомен
Защо изплува споменът забравен
за тая някогашна дивна нощ,
над нас звездите в рой безкраен
създават вселенския разкош.
До теб полегнала съм кротко
а вятърът с косата ми играе,
блести сълза в края на окото,
въздишка скрила от безкрая.
Потъвам в погледа ти ясен,
като жарава в топлото огнище,
и голите ни сенки оживяват,
отпили огън и още нещо.
Думите превръщат се в роса
избила по кожата ни страстна,
небето червенее от суета,
доловило шепотът прекрасен…
Дали всеки си има съдба,
или се носим подухвани от бриза,
но аз още улавям следа,
която ме води до тебе по-близо.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Миночка Митева Все права защищены
