Сама със себе си съм пак.

Навън – отново мрак,

а вътре в мене пак е пустош –

опустошена е душата ми от чувства.

И вместо да заспя дълбоко,

отново мъчи ме жестоко

познатата тъга

и гадна самота.

Скърбя за трудната съдба,

която си избрах сама,

е, не че съжалявам,

все пак да живея продължавам...

Да живуркам е точната дума,

да се влача с мъка по друма,

който е стръмен и трънлив –

не е лесно да си жив!

Не чакам с трепет утрешния ден

и не мечтая нещо да се случи.

Ще бъде, смятам, ден обикновен,

сив, безинтересен, скучен...

Така е, като си определен да си на дъното,

когато нямаш на кого да се опреш.

Нервите до крайност са опънати

и не ти пука вече дали ще умреш.

Имам родители, но все едно, че ги нямам,

имам дете, но го няма да ми казва „мамо”.

Имам до себе си мъж, на когото не му е до мен,

защото все в проблемите си е вглъбен...

Няма смисъл! Просто се уморих отново...

Нямам думи! Не мога да изразя отегчението...

Нямам сили! Дори да довърша стихотворението...

Ех, да имах магическа пръчка – Щрак... И готово...

Бих пресъздала света по друг начин,

в него не би имало някой, който плаче,

нито някой, на когото нещо липсва...

Но здравей, реалност! Писна ми от теб, Писна!!!

Това е относно живота и реалността.

Да не говорим пък за любовта.

На себе си „лека нощ” пожелавам.

Трябва да спя – утре за работа ще ставам...

п.с.

Харесва ли ми или не – животът продължава!

(Чувствам се самотна, тъжна, апатична,

като „кон с капаци”, безразлична,

без мечти, стремежи и копнежи,

безчувствена, изхабена и безлична...)

Лека нощ, Дари! И бъди отново себе си!

                                    С обич:.......... (подпис)

08.05.2003 г.