Старост
876
0
0
В парка градски,
там, под старото дърво,
самотен белобрад старец седи
и годините с броеница той брои.
Спомня си там своите години,
кога в разцвета на силите си,
под това величествено дърво
как на млада девойка галеше косите.
С целувки нежни
той обсипваше ù лицето,
и с ласки мъжки -
ù взе сърцето.
Тез години минаха...
Ах, старост... старост...
Как тогава трайни ни наляга,
но тогаз нам мъдрост ни се дава.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Венцислав Илиев Все права защищены
