Старост
869
0
0
В парка градски,
там, под старото дърво,
самотен белобрад старец седи
и годините с броеница той брои.
Спомня си там своите години,
кога в разцвета на силите си,
под това величествено дърво
как на млада девойка галеше косите.
С целувки нежни
той обсипваше ù лицето,
и с ласки мъжки -
ù взе сърцето.
Тез години минаха...
Ах, старост... старост...
Как тогава трайни ни наляга,
но тогаз нам мъдрост ни се дава.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Венцислав Илиев Всички права запазени
