Сто есени в душата ми да плачат
С ръка отмахвам кичур непокорен,
а вятърът отказва да го пусне.
От цветето остана само корен,
от грозда – вино. Зажаднели устни
разтварят се за вик, а не за песен,
а може би не съм съвсем пияна.
И някак слънчев лъч в дома ми тесен,
на пръсти се промъкна. И остана.
Рисува сенки по калкана здрачът,
но аз съм и ината, и съм смела.
Сто есени в душата ми да плачат,
ще нарисувам слънчева неделя.
Ноември ще ми подари боички,
луната сън ефирен ще поръси...
Приятели сме, хора сме и всички
по слънчев лъч ще отнесем в дома си.
Душата ми на думи е богата,
но да рисувам просто не умея.
Чупнете си парченце от дъгата
и лятната ми обич. Да и нея!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Надежда Ангелова Все права защищены
