Сто пъти
Сто пъти горях,
превръщах се в пламък,
изгарях себе си
топях ледове.
Сто пъти болях,
блъсках се в камък,
но знаех, че нищо
не ще ме спре.
Сто пъти изричах,
виках: “Стига!”
и търсех още,
макар и да боли.
Сто пъти за теб
измислях име,
сякаш знаех,
че това си ти.
Сто пъти плаках,
бършех сълзите,
със изгрева
и отново аз проглеждах.
Сто пъти давах,
подарявах мечтите
и плахо към нови
се навеждах.
Сто пъти в окови
ми бяха ръцете,
а исках да докосвам,
да усещам теб.
Сто пъти кървях,
влачеха ме за нозете
и аз пълзях,
но винаги напред.
А исках само
силно да обичам,
не сто...
един единствен път.
Защо ли,
все към тебе тичам,
до края...
до последния си дъх?
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Людмила Нилсън Все права защищены
