Сто пъти
Сто пъти горях,
превръщах се в пламък,
изгарях себе си
топях ледове.
Сто пъти болях,
блъсках се в камък,
но знаех, че нищо
не ще ме спре.
Сто пъти изричах,
виках: “Стига!”
и търсех още,
макар и да боли.
Сто пъти за теб
измислях име,
сякаш знаех,
че това си ти.
Сто пъти плаках,
бършех сълзите,
със изгрева
и отново аз проглеждах.
Сто пъти давах,
подарявах мечтите
и плахо към нови
се навеждах.
Сто пъти в окови
ми бяха ръцете,
а исках да докосвам,
да усещам теб.
Сто пъти кървях,
влачеха ме за нозете
и аз пълзях,
но винаги напред.
А исках само
силно да обичам,
не сто...
един единствен път.
Защо ли,
все към тебе тичам,
до края...
до последния си дъх?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Людмила Нилсън Всички права запазени
