Понякога обичам да стоя,
загледана как кротко ромоли дъждът.
Отнася ме на място чудно,
а времето не е тъй мудно, мудно.
Та там, на мястото прекрасно,
аз гледам нежната дъга.
Е, аз не знам за по-голяма красота!
Загледана в отлитащите птички,
не виждам по-голяма свобода
от това да имаш смелостта и волята
да стигнеш непознатата страна.
А там какво да видя?!
Планини, реки... А, и долина.
Е, да, така е, казва мама,
и тайни има на света.
Но аз нали съм любопитна
и свеждам плахо своята глава.
Но нее, не ми харесва тази гледка!
"Върви напред!" си викам.
"Не е за тебе пропастта!"
След дълъг път и дълги нощи
аз стигнах своята мечта -
видях какво е да си долу
и на крачка да е пропастта.
Е не, не е за мене,
аз все още виждам светлина
и тя ме води силом, духом,
над хоризонта аз летя!
Но ето, връщам се в деня дъждовен...
По-мрачно ли ще е сега?!
Е, не, разбира се... По-светло е и еднозначно,
защото вярвам в любовта!
© Веселина Ашминова Все права защищены
с обич, Веселина.