Понякога обичам да стоя,

загледана как кротко ромоли дъждът.

Отнася ме на място чудно,

а времето не е тъй мудно, мудно.

Та там, на мястото прекрасно,

аз гледам нежната дъга.

Е, аз не знам за по-голяма красота!

Загледана в отлитащите птички,

не виждам по-голяма свобода

от това да имаш смелостта  и волята

да стигнеш непознатата страна.

А там какво да видя?!

Планини, реки... А, и долина.

Е, да, така е, казва мама,

и тайни има на света.

Но аз нали съм любопитна

и свеждам плахо своята глава.

Но нее, не ми харесва тази гледка!

"Върви напред!" си викам.

"Не е за тебе пропастта!"

След дълъг път и дълги нощи

аз стигнах своята мечта -

видях какво е да си долу

и на крачка да е пропастта.

Е не, не е за мене,

аз все още виждам светлина

и тя ме води силом, духом,

над хоризонта аз летя!

Но ето, връщам се в деня дъждовен...

По-мрачно ли ще е сега?!

Е, не, разбира се... По-светло е и еднозначно,

защото вярвам в любовта!