Свещта прегаря бавно, ала сигурно.

Снимка, хвърлена на пода, на парчета разпиляна.

Разпокъсана като душата ù,

която бавно като свещта догаря.

Ден и нощ от седмици не се редуват,

самата тя е тиха, разлюляна.

От силен вятър може би; такъв,

след който нищо не остава.

Компания ù правя аз - тъгата.

И толичко до нея съм се свряла.

Докато вижда сянка в тъмнината

и пак към нея се протяга цяла.

С двете си ръце да я достигне - невъзможно е,

но въпреки това успява.

Тая сянка бе душата на забравата,

която дава шанс на любовта,

онази - люляковата, лилавата.