Препуснал по света просторен,
на тялото си роб - затворен,
летеше вихрогон в нощта.

Трева копитото отрони,
прекърши рухналите клони,
да дири смърт сред вечността.

Нима бе ангел, паднал сред разруха?
Или душата му сред нищото не чуха?
Препускаща в галоп в нощта.

Да прекоси полетата сред здрача,
препятствия невидими прескача,
по билото да рухне в утринта.

Щом ангел бе, то трябваше да падне първи.
И в дирите на неговите кърви
от ужаса да се роди тъга.

Красивото във мрака да загине
и споменът за него да изстине
във паметник, по-бял и от снега.

Замръзнал в вековете сред затвора,
сковал милионите свободни хора,
в безмълвие намерил свобода.

Препуска пак сред здрачните простори,
без дъх, без отдих в сенчести обори,
намерил щастие в прощаване с света!