Съдбата на глухарчето
Разпръсна нашироко семена,
чадърчетата в миг се разпиляха.
Виновен беше вятърът сега,
развихрил цветовете и листата.
И всеки парашут намери бряг,
ефирно приземи се в тишина.
А беше неизбежен този бяг –
в жадуващи ливади и поля.
Десетки дни под слънцето изкара,
десетки нощи – с бляскава луна.
Но лятото безмилостно догаря,
аз, Златно, ще те чакам ... в пролетта!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Данаил Таков Все права защищены
