Съдбата на глухарчето
Разпръсна нашироко семена,
чадърчетата в миг се разпиляха.
Виновен беше вятърът сега,
развихрил цветовете и листата.
И всеки парашут намери бряг,
ефирно приземи се в тишина.
А беше неизбежен този бяг –
в жадуващи ливади и поля.
Десетки дни под слънцето изкара,
десетки нощи – с бляскава луна.
Но лятото безмилостно догаря,
аз, Златно, ще те чакам ... в пролетта!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Таков Всички права запазени
