Буря се извива‚ бушува

дъжда мрачна картина рисува‚

разплакано е сега небето

сълзите му събира морето.

Така плаче и душата ранима

когато тъга у човека има.

Вън порой се излива. Не спира.

Ще отмине ли тази стихия?

Очите са тъжни‚ уморени‚ смирени,

наситени на сълзите и лошото време‚

искам от лицето тях да изтрия

да бъде ясно и слънчево денем.

Дъждовни капки сивотата отмиват‚

вятър подсушава земята,

дори сълзите по лицето изсъхват‚

само болка и тъга остава.

Бих избрала отново

играта на дъждовното време.

Не сърце превърнато в пустиня!

Не искам сълзи‚ само оазис

за душата да намеря.