Буря се извива‚ бушува
дъжда мрачна картина рисува‚
разплакано е сега небето
сълзите му събира морето.
Така плаче и душата ранима
когато тъга у човека има.
Вън порой се излива. Не спира.
Ще отмине ли тази стихия?
Очите са тъжни‚ уморени‚ смирени,
наситени на сълзите и лошото време‚
искам от лицето тях да изтрия
да бъде ясно и слънчево денем.
Дъждовни капки сивотата отмиват‚
вятър подсушава земята,
дори сълзите по лицето изсъхват‚
само болка и тъга остава.
Бих избрала отново
играта на дъждовното време.
Не сърце превърнато в пустиня!
Не искам сълзи‚ само оазис
за душата да намеря.
© Екатерина Маслинкова Всички права запазени