Сънувам те, когато пак те няма.

Изтривам те ядосано на сутринта.

Но не заздравява още тази рана,

която душата ми безжалостно гризе.

Сънувах те, застанал сред зелена, слънчева поляна,

крещеше името ми, повлече ме като порой.

Но когато стигнах най-накрая изморена,

ограда те разделяше от мен.

В съня ми каза ми да те изчакам,

наяве, че не си за мене отреден.

Кажи ми, аз сърцето ли да слушам,

или разумаси ледено студен?

Отново ти обърнах гръб,

отново към друг аз погледнах,

отново поисках да си наранен,

отново боли ме само мен душата.

Съдбата играе си с нас

и с времето все по-жестока става.

И знам, ще дойде ден, в който от оковите ще си освободен,

но в ръцете на друг ще вехне твойта дама.