От памтивека зная, че те няма –
часовникът е мярка за безвремие.
Изострени стрелки, с тревога кремъчна,
тиктакат по вратата на съня ми.
Едва усещам. Глуха съм и няма.
Мигът е под наркозата на тремора,
и в смазващата лекота на бремето
тъгата по незримото ме мами.
Еклектика на чувства и видения
човешката ми същност преобръщат.
А как да разпознае някой сляп
когато тъмнината свърши, ден ли е… ...