Вековете прелитаха край мен
и неуморно отиваха в мястото на забравата.
В съзнанието ми изплуваше въпроса:
Дали с букви някой е записал времената
или спомените ще загинат в тъмнината?
Oще докато се дерзаех с тези мисли,
пред мен изгря картина, идваща от далечината.
Tя като в огледало се отразяваше в настоящето
и стремително се спускаше към бъдещето.
Видях, че хората градяха
и нямат край техните усилия.
Oт непрестанния си труд те се
опитваха да съградят съвършенството,
а то като сянка в мъглата,
оставаше скрито и недостижимо.
Тогава вдигнах поглед и видях: О, чудо!
Съвършенството вече беше съградено
и то не беше скрито, беше ясно и ни беше подарено!
Хората не виждаха това и пак градяха ли градяха.
Но съзижда ли се туй, що е изградено
и не би било ли бледо копие на оригинала?
И като огромна стена пред духовните очи на хората
стоеше тя – заблудата - и нямаше надежда.
Съвършенството на нас е подарено,
но слепотата ни поглъща!
© Красимир Димитров Все права защищены