Там...
Забравих коя съм, Създателю мой, припомнѝ ми!
Покълват Словата, които си в мене посял.
Познаваш ме цяла - нали ме направи от кал,
подхлъзвам се лесно… А после Те викам по Име...
Защо ли пак търся онази човешка любов?
Наследствени гени ли нося, за жалост, от Ева?
Прогонвах я толкова пъти...Дори я погребвах
под нежната сянка на Твоя небесен покров...
Защо ли дойдох тук - земя непозната и чужда?...
Гласа Ти чух, както Аврам. Доверих се и тръгнах…
Но стихна „Осанна”... Венецът ми вече е трънен…
Мечтая си само сред своите да се пробуждам!...
И пях… И говорих… И с бисери храних свинете…
А те все ги тъпчеха грубо с краката си мръсни...
Свирепо ме гледаха...Искаха да ме разкъсат…
Дали съумях да опазя лика Ти пресветъл?...
Отново ме теглят назад кръстопътища стари...
А храбър боец аз не съм - крепостта ми си Ти!
Гласът ми, ръцете ми, моята песен и стих…
са твои, вземи ги! Оставих ги там, на олтара…
Албена Димитрова
1. 5. 2019.
Лангон, Франция.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Албена Димитрова Все права защищены
