Там, където човек с човека не може да се срещне,

и там, където все пак се срещаме с някого,

ние се самоубиваме и място не остава за нас -

за малко време, за малко пространство.

И ако времето не може да ни убие,

ние - заблудените, търсим варианти да го предизвикаме.

Ние винаги стоим пред него и като туерадор с килимче

борим времето... и то нас.

И там, където не ни е мястото, а ние точно там съществуваме,

и там, където икаме да отидем, а пътят ни е отрязан -

всичко това ни води до пагуба, която не осъзнаваме.

Докога ще е така? Кога ще успеем да се замислим.

Ние можем да бъдем и малки, и достатъчно големи,

но на пътя ни стои нашата сянка и нашите страхове.

И да изберем какви ще сме, не зависи само от нас,

и да решим вечния въпрос - да бъдем или да не бъдем?

Това ни омагьосва до безкрайност...