ТИ
Отново неминуемо ще дойдеш
в съня ми, преоблечена със нова дреха
и без да питаш искам ли,
готова ли съм да те приема.
Да ми разказваш приказки
за принцове, принцеси
и за змейове,
с изтъркани, като стари вицове,
проядени от сълзи, думи.
Ще сядаш на протриятият от стъпки праг
на моята душа самотна.
Нима не се насити, страннице,
на болката ми непреглътната.
В очите ти не искам да осъмна.
Не вярвам в твоя поглед.
Отивай си ти - стара грешнице,
по дланите ми ласките ти
още парят...
И виното ти още по небцето ми
задъхано шепти в омая,
в косите ми заплетените спомени
до болка ме изгарят.
Нали ти дадох всичко мое,
дори от чуждото откраднах,
за теб преминах през пустини,
оазисите пресушавах.
Сега гори ме огънят ти, страннице,
със парещия пясък във душата.
Защото съм препивала от извора
на твойта огнена жарава.
Защото ядох хлябa ти,
примесен с жлъч отрова,
вечерята на твоите страстни залези
отнеха ми уханията на изгрева.
А стигаше ми моят хляб,
нагарчащ, но насищащ дните ми,
защо ли, защо ли пожелах
да се огледам във очите ти...
В очите ми недей наднича,
на прага ми не сядай!
Върви при вятъра, да те отсее
във шепите си, пълни с истини,
тогава, Ти, по пътя си тръгни,
ала при мен не идвай!
Дори в съня ми не пристъпвай,
задъхана там стене струна,
гласът ти още ми шепти,
ала те моля, не се връщай!!!
в съня ми, преоблечена със нова дреха
и без да питаш искам ли,
готова ли съм да те приема.
Да ми разказваш приказки
за принцове, принцеси
и за змейове,
с изтъркани, като стари вицове,
проядени от сълзи, думи.
Ще сядаш на протриятият от стъпки праг
на моята душа самотна.
Нима не се насити, страннице,
на болката ми непреглътната.
В очите ти не искам да осъмна.
Не вярвам в твоя поглед.
Отивай си ти - стара грешнице,
по дланите ми ласките ти
още парят...
И виното ти още по небцето ми
задъхано шепти в омая,
в косите ми заплетените спомени
до болка ме изгарят.
Нали ти дадох всичко мое,
дори от чуждото откраднах,
за теб преминах през пустини,
оазисите пресушавах.
Сега гори ме огънят ти, страннице,
със парещия пясък във душата.
Защото съм препивала от извора
на твойта огнена жарава.
Защото ядох хлябa ти,
примесен с жлъч отрова,
вечерята на твоите страстни залези
отнеха ми уханията на изгрева.
А стигаше ми моят хляб,
нагарчащ, но насищащ дните ми,
защо ли, защо ли пожелах
да се огледам във очите ти...
В очите ми недей наднича,
на прага ми не сядай!
Върви при вятъра, да те отсее
във шепите си, пълни с истини,
тогава, Ти, по пътя си тръгни,
ала при мен не идвай!
Дори в съня ми не пристъпвай,
задъхана там стене струна,
гласът ти още ми шепти,
ала те моля, не се връщай!!!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Евгения Тодорова Все права защищены
