Разтапях се в прегръдките ти всеки път,
в ръцете ти умирах и се раждах по-щастлива.
Погледът ти караше ме да треперя като лист.
Дъхът ти беше въздухът единствено, с който можех да живея.
Ти беше лек за всички мои болки,
единствена необходимост,
причината да се усмихна сутринта.
Ти беше този сън омаен -
моята сладка отрова...
А сега си просто стар познат
или участник в мимолетен спомен,
избелял портрет, закътан в някой ъгъл на сърцето.