Ти не тръгвай да ме търсиш...
Ти не тръгвай да ме търсиш!
По склоновете заледени
затичва се денят ми.
Ръцете ми са побелели
от рината пъртина -
за да мина по земя,
в която топлят се тревите.
От ноздрите на необяздени,
препускащи коне излиза пара.
Из гривите им се разпръсква среж
и "светлото" приижда на талази.
Боса от безпътие към теб,
от студа те пазя с длани.
Потребността ми да съм твоя ме руши,
но от болката в мене е красиво.
А... ти не тръгвай да ме търсиш!
Пази ме само в себе си!
Докато не почувстваш
как затоплена от слънцето,
целувам те и облъхвам с тяло!!!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Женина Богданова Все права защищены
