Проклятието на спомена тегне над будно съзнание,

мечтите - прашни, затъмнени - тъжно ехтят,

дълбока глътка свеж въздух - последно дихание.

Някъде мечтите тихо ме зоват.

Но душата мъчно скърби и тихо ридае,

животът си отива - остава младостта,

която отминава като свежо пролетно ухание.

Някъде мечтите тихо търсят радостта.

Нека червеи изядат ме с неприязън,

стонове зловещи - в мрака отлитат,

поетът да разказва със сарказъм

Някъде мечтите тихо се преплитат.

Светът живеещ не страда, не плачи и ти,

гарване - отлети към тъмната стая,

где живот и смърт тихичко играят си.

Някъде мечтите тихо виждат края !