Тихо
Проклятието на спомена тегне над будно съзнание,
мечтите - прашни, затъмнени - тъжно ехтят,
дълбока глътка свеж въздух - последно дихание.
Някъде мечтите тихо ме зоват.
Но душата мъчно скърби и тихо ридае,
животът си отива - остава младостта,
която отминава като свежо пролетно ухание.
Някъде мечтите тихо търсят радостта.
Нека червеи изядат ме с неприязън,
стонове зловещи - в мрака отлитат,
поетът да разказва със сарказъм
Някъде мечтите тихо се преплитат.
Светът живеещ не страда, не плачи и ти,
гарване - отлети към тъмната стая,
где живот и смърт тихичко играят си.
Някъде мечтите тихо виждат края !
© Денис Метев All rights reserved.
