Тишина
Нарочно ми каза да спра да обичам,
във светлия пролетен ден.
В очите ти нежни намерих момиче,
което умира за мен,
но нещо го спира да бъде магична,
една непокорна мечта,
пораснало цвете във прашна саксия,
и нежен копнеж във нощта.
Обичах момичето – звездната фея,
с усмивка, която гори.
И после започнах за нея да пея,
под нежните, нощни звезди.
Обичах крилата ѝ – мека коприна,
тъкана от майстор велик.
Обичах, но всичко загубих наивно.
Загубих, но се преродих!
Останах самичък във тежката буря,
завихри ме див ураган.
Издигна ме! После ме пусна със сила,
пиян, под окъсан юрган.
Очите тежаха, душата болеше.
Но ти си отиде! Нали?
Сълзите течаха, сърцето кървеше.
Безсмислено беше! Млъкни!
Млъкни, за да мога да дишам спокойно!
Млъкни, за да бъда Човек!
Млъкни! И тръгни си, чудовище злобно!
Довиждане, мога без теб!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Димитър Драганов Все права защищены
