Тишина
Нарочно ми каза да спра да обичам,
във светлия пролетен ден.
В очите ти нежни намерих момиче,
което умира за мен,
но нещо го спира да бъде магична,
една непокорна мечта,
пораснало цвете във прашна саксия,
и нежен копнеж във нощта.
Обичах момичето – звездната фея,
с усмивка, която гори.
И после започнах за нея да пея,
под нежните, нощни звезди.
Обичах крилата ѝ – мека коприна,
тъкана от майстор велик.
Обичах, но всичко загубих наивно.
Загубих, но се преродих!
Останах самичък във тежката буря,
завихри ме див ураган.
Издигна ме! После ме пусна със сила,
пиян, под окъсан юрган.
Очите тежаха, душата болеше.
Но ти си отиде! Нали?
Сълзите течаха, сърцето кървеше.
Безсмислено беше! Млъкни!
Млъкни, за да мога да дишам спокойно!
Млъкни, за да бъда Човек!
Млъкни! И тръгни си, чудовище злобно!
Довиждане, мога без теб!
© Димитър Драганов All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Колко бързо от "мечта" и "магия" лирическата се е превърнала в "чудовище злобно" за нашия герой! Чак ми стана симпатична тази емоционална метаморфоза.
-
А беше хубав старт ..
Финалът малко ме изненада!
Чак се сепнах!
Но, като цяло, добри заченаци!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
Благодаря Ви за милите думи!