Тишината, която остави любовта

Тишината, която остави любовта

Тишината, която остави тази моя любов,

не е празнота —

а тихо ехо, което още диша.

Като последен шепот,

захванат между две сърца,

които вече не си говорят,

а само помнят.

Думи, разпилени в тишината —

недописани, недоизречени,

висят във въздуха като перца

от птица, която отлетя прекалено високо.

Всяка дума — спомен.

Всяка пауза — белег.

Лунното сияние се плъзга по прозореца

като пръст по стара рана.

Не боли,

но напомня.

И в тази светлина

спомените не са черни —

а сребърни,

меки,

кръжащи като прах над старо пиано.

И ако някога любовта се върне,

нека ме намери така —

със сърце, което не моли,

а само тихо свети,

защото е научило

че някои тишини

са по-силни от думите.