Търся улица с изход... към себе си... (И вървя по мостòве от нищо)
Търся улица с изход... към себе си...
(И вървя по мостòве от нищо)
Разпилях се.
На празно пространство.
И вървя по мостòве
от нищо.
А таванът ми,
ситно заплакал,
пак надвисва над мен
заплашително...
По стъклата се плъзга
умората,
без да знае
посоки и време.
И погребвам звезди.
В листопадите
търся улица
с изход
към себе си.
Днес ме няма.
Две устни – от бяло
си чертаят
посоки от истини.
В неразумно завършена
цялост
пърха пламък
(отвътре изстинал).
Разпилях се.
На празно пространство.
И вървя по мостòве
от нищо.
Но таванът ми вече
не плаче,
а заспива
в самотна въздишка...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Елмира Митева Все права защищены
