Уморена от себе си

Изстинал зов, безпътно отекващ

в смачкан лист с неизписани думи.

Замряло мълчание в косите простенва,

от неизвървени любови, от изгубени друми...

Нечакащо тръпна в безконечно желание.

Отминават ме спомени, хиляди мисли...

Заспивам в своето нелепо стенание,

отречена навеки, с изстинали жили...

В лунно сияние погребвам мечтите...

Смисъл да търся, едва ли успявам.

Бягам към хиляди, нетърсени мисли...

И отново към сянката си ръката протягам...

И вечно търсеща себе си, губя,

уморена от грешни любови...

И отново от реален кошмар душата си будя,

пишейки наново своята история...

И уморено прегърнала своята сянка,

като уплашено, малко дете,

прибирам се в самотната стая,

за кратък оглед на раняваното от себичност сърце!