Уморена, вълната полегна на пясъка.
Бързо притихна във лятната нощ.
Син спомен изплува, изпълни душата и.
Превърна се скоро във приказен сън.
Бисерна мида държеше в ръката си,
от морския свят, нейна родна сестра.
Беше оставена даже от вятъра,
в този копнян, блажен свой покой.
Вълната лежеше кротко на пясъка,
далече от свойто бурно море.
Старият фар и разказваше приказка
за живота примамлив на другия бряг.
Уморена вълната лежеше на пякъка,
огряна във розово от луната среднощна.
След плясък на гларуси някъде в тъмното,
вълната отново морето прегърна.
На другия ден, огряна от слънцето,
на топлия пясък, изписа сърце.
© Румяна Маринова Все права защищены